Блогът на podigoto :: Думи на писателя Недялко Славов на премиерата на книгата "Малката светица и поркокалите" на 23 ...

Скъпи приятелю, първо си мислех да ти кажа тези няколко думи насаме, но после думите станаха повече, а после вече не останаха думи за другото. И така, логичното се случи. Всъщност то бе предизвестено още от самото начало – от първата ти стихосбирка, и от втората, и от гневните ти поетични, пълни със страст, тъга и метафори публицистични писания в рубриката ти „Под игото”, и от романа ти „ Колекционер на любовни изречения”. Беше предизвестено и се случи, а именно – положи красивия си талант в служба на хуманизма! Да, точно така, в служба на хуманизма. Защото е едно да пишеш, а друго – да си вече част от кауза! Щеше да звучи приповдигнато и малко смешно, ако не беше много страшно случващо се в рубриката по света и у нас. Включително вече и в самото изкуство! Във времето когато битката вече се води за всеки човек поотделно, когато доброто и злото вече броят персонално хората като изборни гласове, и за съжаление, доброто ги печели с единственото си сиротно оръжие – сърцето, а злото ги купува на кило; във същото това време, когато за ужас и съжаление десетки, стотици, хиляди талантливи писателски пера се заеха да разграждат човека, да го оголват до металните стави на киборга, да го детерминират до тъмните нагони на месоядния бозайник, да го анализират като патоанатоми, ти избра любовта на бога и оная негова слънчева идея, идеята която съчлени човека и го спусна с божията си длан върху земята. Литературните анализи ще оставя на критиците. Мен по ме вълнува тоя християнски твой патос, вдъхновението да гледаш на мъжа и жената като на религия, като на малки богоподобни, да разиграваш историите им с езика на митологията и метафората, да се радваш от красотата, от способността й да се превръща в тъга, а тъгата – в надежда, а надеждата отново в красота, и да търкаляш това слънчево колело, напук на цялата тая шайка студенокръвни, наукоемки, дехуманизирани, анализиращи, деструктуриращи, всезнаещи и неможещи, и в последна сметка безплодни и безродни писачи, които наричат Шекспир, Достоевски, Гьоте и Яворов изкуфяли и демодирали старци и смятат, че литературата е модно предапорте, а не най-нежната и велика наука за човека. В един прекрасен филм по Стивън Кинг „Изкуплението Шоушенк” за двама приятели, един затвор, една мечта и едно бягство към свободата единия приятел казва на другия нещо в тоя смисъл ”Че избора ни се състои в това: да изберем или живота или смъртта „. Този избор важи и за съдбата на твореца. А ти и в тази си книга си гласувал за него, живота, с две ръце, с очите си, със всичките си сетива и накрая с разума си. И избирайки живота, си избрал Ероса пред Танатос, светлината пред мрака, хармонията – пред разрушението. „Малката светица...” е книга, извадена от контекста на абсурдния ни български живот. В картините й светлината е пълнокръвна и ведра. Тя не е като тази мътилена светлина, в която живеем. Мътилката на родното ни битие с диагоналните снопове светлинки, преминали през процепите на кочината му. В картините й са вечните теми: любовта, жената, мъжа, човешкото лице, пейзажа, но не като тапет на възприятието, а като жив герой на присъствието... И още нещо. Смятам, че тая твоя малка светица е една дълбоко недемократична дама. Бих казал тоталитарна. Първо защото е безкомпромисна и изхвърля всеки един циник и невежа от влака си. А след него и всеки един неверник – защото е тотално човешка. И второ – има един централизиран и побит като обелиск феномен в книгата ти. Феномена на канонизираната красота. Красота, изведена на няколко нива. И всяка една сама по себе си завършена. Ювелирната красота на езиковия ти изказ, неповторимия твой стил на писане, ювелирно изшлайфаните метафори, и умишленото и задължително решаване на всяка една от историите като апотеоз на прекрасното. За това сърцето ми пее, приятелю, когато виждам как хората се разстъпват, за да мине книгата ти. А да знаеш, това е така, защото красотата винаги сама си прави път, защото винаги сами й правят път. Така че не се изненадвай, ако един ден останеш абсолютно сам. Винаги става така с талантливите – хората са ги забравили и са тръгнали след написаното от тях. Това е положението, братко.

Нагоре