Неумението да мисли за времето прави човека нервен и дребен, смята Александър Секулов
Александър Секулов е роден на 6 януари 1964 година в Пловдив. Завършва Средното специално художествено училище за сценични кадри със специалност помощник-режисьор и българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски”. Автор е на три книги със стихове “ Седмо небе “ (1988, издателство „Христо Г. Данов”), „Високо, над далечината“ (1997, издателство „Жанет 45”), “Възхитително и леко “ (2003, две издания, издателство „Пигмалион”). Негови са и книгата с есета “ Майсторът и камъните“ (1996, издателство „Всичко за книгата”), книга с фрагменти “Високите каменни хълмове” (2006, издателство „Жанет 45”), както и публицистичната „История на минималната съпротива. Хронологичен роман в една колона” (2008, издателство „Сиела”). Автор е на изящния роман „Колекционер на любовни изречения” (2007, издателство „Сиела”), който е сред финалните шест на конкурса „Роман на годината ВИК”. Превеждан е на английски и унгарски.

Два пъти носител на наградата ”Пловдив“ -  за журналистика и за книгата „Възхитително и леко”, на националните литературни отличия  “Академика”, “Цветан Зангов” и “Иван Николов”. Работил е като журналист и редактор във в. “Марица“ и “Новинар”. Издател на списанията “Фрагменти” (1990) и “Петното” (2004). Собственик  на два от най-известните музикални клубове в Пловдив - „Конюшните на царя”  и „Петното на Роршах”. Създател на Празниците на изкуствата “Лятно време” в Старинен Пловдив и на организацията PLOVDIV MUSIC STAGE. През месец май 2009 г. излезе романът му „Малката светица и портокалите. История на изчезването” от издателство „Сиела”. Наричат книгата полиграфически съвършена, подходяща за колекциониране. Александър Секулов даде специално интервю за читателите на „Новината”.


- Г-н Секулов, книгата Ви „Малката светица и портокалите“ е неповторима в своята словесност. Измислил сте най-красивите изречения. Колко пъти се губихте в лабиринта на езика, докато пишехте книгата?
- Писането е пътешествие из лабиринт с непрекъснато разклоняващи се пътеки и коридори, които, слава Богу, нямат край. В този лабиринт пишещият е разкъсван между две сили – първоначалното си намерение, което го е изпратило с кълбо прежда напред, и ужасяващия минотавърски лик на крайния резултат. Поради нежеланието си да се върне към началото и страха от постигнатото, писателят предпочита нехайните, щастливи, забавни лутания из останалите части на лабиринта, при това огласени с молитви изходът никога да не бъде открит. По същество писателският труд е пренасяне на тайни. Истински щастливите писатели съумяват да ги предадат в ръцете на своите читатели. без ни най-малко да ги разкрият. 
- Пишете за изчезването във времето, но не и изчезването на времето. Доколко тази символика е уравновесяваща?
- Единственото, което човек има, е времето. То е подаръкът на Господ за нас. От нас зависи какво ще правим с този дар. Ще нахраним птиците с трохите, ще омесим хляб за гладните, ще търгуваме с житото, или ще се замеряме с огризките. Човек живее с някаква неприязън към времето - вероятно, защото изтича непрекъснато. Като неизменно пропуска възможността самият той чрез живеенето си да сгъстява и поражда ново време. Да изживява мига по начин, който да го уголемява. Който, като една прозрачна сфера, да остане в него и винаги да му дава сила и кураж. Особено когато този миг е осветен от любовта. Неумението да мисли за времето прави човека нервен и дребен. Иначе ние сме заобиколени, потопени в изчезващи неща. Самият ни живот е история на собственото ни изчезване. Но на нас ни е позволено да изчезнем и в любовта. Както възприемаме времето, така и обичаме.
- Кога, според Вас, пътуването в пространството се превръща в път към надеждата и щастието?
- Единственото обитаемо пространство е собственият череп и собствените мисли. Външният свят е само доказателство за това. Пътешествията, непознатите светове са в теб самия и там намираш основание за начина си на живот. Аз се чувствам безсилен пред въпроси за надеждата и щастието. Не бива да се иска много от писателя. Той е занаятчия на истории. Да ги тълкува и подрежда в мисловна стълбица не е негова работа.
- Високият вълшебник от първата книга - художникът Атанас Хранов, е автор на великолепните фрагменти във втората. Откога сте творчески тандем?
- Факт е, че не се възприемаме като тандем, защото представата за двама души, които въртят припотени педалите на едно колело, като единият задължително е на задната седалка, е непоносима и напълно неприемлива. Ние сме скитници, които  - само понякога, прекосяваме едни и същи земи. Установяваме това, когато сравняваме написаното и нарисуваното. Разказваме един на друг за пътешествията и така си даваме кураж. Всеки помага на другия да гледа на света си с по-ясни, по-уверени очи. Има моменти, в които методите ни на работа се сближават. Аз напластявам истории, той – бои. Вън от всяко съмнение е, че съвместната работа ни доставя искрено забавление и удоволствие. Да можеш да споделиш най-самотните занимания на света – рисуването и писането, е подарък, пред който трябва да си смирен и дълбоко благодарен.
- Стана ли съвременният български писател „слуга на занаята си“?
- За да стане „слуга на занаята” си, българският писател трябва да престане на бъде господар на себе си. Трябва да забрави вменената му и самовменена фалшива социална роля на „говорител и изразител на народната душа, рупор на демократичните въжделения на прогресивната и напредничава част от нацията”. Лошото е, че онези писатели, които са заигравали тази роля, са или мъртви, или преяли от обществено внимание, та чак са престанали да бъдат писатели. Българският писател трябва да се учи да бъде само и единствено писател. Да го ценят заради книгите му, а не заради многобройните съпътстващи обществени роли. Въпросът е дали това му стига. Не говоря за финанси, а за обществена суета. Престижът на българския писател трябва да се ражда единствено от написаното. Влаченето на друг обществен интерес или пък популярност, които са обратно пропорционални на смисъла и силата на написаното, разрушават автентичната писателска тъкан. Иначе съвременната литературна пирамида в България полека-лека започва да се изгражда  по единствено възможния правилен начин – масови четива в основата, добре написани романи в средата, успешни експериментални търсения и поезия на върха й.
- Нарекохте състоянието на днешната българска литература революционно. Спасиха ли издателствата у нас българската поезия и проза? Може ли да се каже, че те не само издават, но и създават автори?
- Наистина смятам, че в жанрово, стилистично, а и в количествено отношение, ако щете, българската литература изживява видимо и любопитно развитие. Липсата на литературна критика, както и на почтен интерес към литературната критика в изданията, забавя това развитие. Съществуването на три-четири литературни сепарета между издатели, критици, писатели и държавни институции с цел взаимна хвалба и пренебрежимо малък финансов интерес доубива естествените  естетически тенденции, а и пазара. Въпреки това интернет и социалните мрежи, както и блоговете, дадоха възможност на писатели извън литературните сепарета да представят, защитят и продадат своите книги. Би могло да се каже с известна условност, че столица в литературата ни вече няма.
- За своя роден Пловдив твърдите: „Този град е невъзможен за живеене, този град е за завръщане” и го наричате Бавния град. Защо?
- Невъзможността да напуснеш родния град понякога налага неговото повторно конструиране чрез фантазията. Та в нея Пловдив е вечен град, посочен от Господ със седем тепета и една река. Вечните градове се интересуват единствено от своята битка с времето. Безпощадно към отделните му жители, то, времето, слага оръжията си – секундите, минутите, часовете и вековете, пред вратите на подобни градове и забравя за себе си, залутано из малките улички, заслушано в песента на безвремието. Всеки град е такъв, какъвто бива измислен от своите жители. Така че не аз, а жителите на Пловдив са измислили и живеят с представите за бавен град, в който не само можеш да усетиш преминаването на времето, но и временно да го спреш и да се почувстваш не само ти, но и то, щастливи от това. Такива градове ти дават видима представа, че си част от преминаващи през времето хора и съдби. Такива градове са и тайни шифри, с които можеш да разгадаеш загадките на всички останали градове по света.
Въпросите зададе Димка Кабаиванова

Страхотно!

Удоволствие е да четеш книгите на Секулов, а интервюто си го бива!