Блогът на podigoto :: Рецензия на Татяна Ичевска за книгата " Малката светица и портокалите" в списание "Страница", ...

“Малката светица и портокалите” е роман, пронизан от множество литературни реминисценции и автореминисценции, които се “отключват” дори от имената на героите. Всичко това го превръща в своего рода библиотека, в която всички книги разказват една и съща история – за измеренията на любовта. В същото време, бидейки продължение на изключително успешното сътрудничество на автора и художника Атанас Хранов (имам предвид съвместните им проекти “Наско Х. – истории с ром, джинджифил, стафиди и мед”, “Наско Х. Малките светици и мъжете от черен пипер”, “Плаващият град и мъжете от черен пипер”), романът представлява своеобразна колекция от картини и истории, които допълват, но и диалогизират с вече събраните от Секулов в “колекцията” от предходния му роман “Колекционер на любовни изречения”. Това е книга, в която, от една страна, се случват или асоциативно ни се припомнят голям брой любовни истории. Нещо повече – събирането на т.нар. “необходими неща” е всъщност събиране на истории, което най-ясно се вижда от индекса в края на книгата. От своя страна вещите не могат да бъдат приковани в рамките на една-единствена колекция, а непрекъснато сменят “собствениците” си, смесвайки истории, времена, пространства, същности и идентичности. От друга страна, “Малката светица и портокалите” е книга, опитваща се да ни представи самата любов като история, в която от значение са не имената на нейните участници, а страстта, с която “скачат” в нея; в любовните изречения с липсващи думи препинателни знаци са именно “красивите” и “необходими неща”, в които любовта се е огледала с искрящата си рокля на макове; история, в която важен е не толкова краят, а неговото отлагане във времето. Представата за незавършеност в романа се засилва и чрез пречупването на отделните истории и съдби през призмата на числото единадесет. За разлика от десетката, която символизира завършения цикъл, достигането до някакъв предел, то единадесет символизира непрекъснатото надхвърляне на граници, продължаващото движение и странстване на човешкия дух. Отказът от поставянето на точката е следствие от начина, по който в романа се осмисля любовта – идеалната любов е незавършеност, непрестанно пътуване, (пре)откриване на жената свят и на световете в жената. Неслучайно ключова в романа е метафората за жената океан и(ли) море, които никога не могат да бъдат запълнени от вливащите се в тях води, нито пресушени от тези, които тръгват от тях. Това обяснява защо женското лице многократно променя чертите си, защо жената се назовава с множество различни имена, обременени със спомена за други имена, защо биографията й е колаж от истории, случващи се в различни точки на света, в които единственото неизменно нещо е роклята с пламтящи макове. По различен начин в книгата се конструира фигурата на мъжа. От една страна, всеки мъж е (може да бъде) Одисей, който бяга от и към своята Итака. От друга страна, мъжете са бреговете, по които водата и солта на океана оставят своите послания. Океанът е сърцето, бреговете са паметта; океанът е именно любовта като незавършена история, бреговете са разказите за нея, които, приютявайки я, й придават вечност и същевременно я убиват. От трета страна, мъжете са рицарите на кръглата маса, корсарите на лятото, подготвящи се цял живот за най-големия си подвиг – да свикнат с липсата на жената, след като са усетили блаженството на любовта й. Същността на идеалната любов е видяна в споделеността на мига, а не в илюзията за нейната вечност. Точно затова отдаването на мига за героите е равнозначно на себенамиране, а потъването във вечността – на тяхното изчезване. Конкретизация на противопоставянето любов – вечност в романа стават образите на дъжда и тигрите. Ако дъждът снема в себе си любовната символика, то тигърът е едно от лицата на смъртта. В същото време обаче романът ни кара асоциативно да си припомним гръцката легенда за Дионис, преобразил се на тигър, за да догони нимфата, в която е влюбен. В подобен контекст тигърът вече е символ на любовното желание. Всички тези смисли могат да бъдат разчетени и в книгата на Секулов – когато дъждът спре, при Жената ще дойде тигърът смърт, последният и вечен любим, чиято прегръдка ще се превърне в точката на историята. Не на последно място – любовта дарява докосналия се до нея с познание – за самия себе си, за другия, за живота, който без любов е лишен от смисъл и спомени, за смъртта, която държим в ръцете си дори когато сме ги отворили за прегръдка. Изящна като стил и визия, книгата на Александър Секулов ни дава шанса да усвоим правописа на любовта, за да поставим правилно портокалите из сребърните полета на безкрайните й изречения.

Нагоре