Затварям книгите на Александър Секулов паралелно с клепачите си, за да оставя другите си сетива да поемат последния полъх на страниците им, преди да се затворят след прочит. Този път полъхът носи „… мирис на зрели смокини. За една нощ плодовете прибраха в зелените си мехчета топлите ветрове и слънчевите лъчи и сега изпускаха опияняващото ухание на уморено лято.” Миризмата е приятно примесена с тази на морското безгрижие, топлия пясък, красотата на разцъфващото юношество, което е на брега на детството… необятността на света, в който съществуваме.

Някъде в тази необятност съществува малкото триъгълно островче Афитос, заедно с най-верните си обитатели: Николас, Алекс и Армандо… А съществуват, „защото са родени изцяло от въображението”, за да могат чрез летящите думи-птици на Александър Секулов, да изживеят едно красиво островно приключение. Да разберат куп неща за живота, света, себе си, приятелството, другите. Да ги споделят с читателите и да им подарят своето приключение, въвличайки ги в него. „Островът”е подарък, който ти се иска, след като си подарил на себе си, да споделиш с всички, които обичаш. Да им дариш късче спомен от детството… буркан със светулки, собствен остров. Остров – приключение, с нотки на стари български филми, милувка, отправена към пожълтелите детски спомени, примесени като вълшебен елексир с Робинзон Крузо, Дон Кихот, карибски и ред други пирати… Но без ром, защото на Афитос опиянението е дело на морския въздух, смокините, неутолимата жажда да се изживее пълноценно всеки, отлитащ като духнато от повея глухарче, летен миг.

Защото „в лятото няма време, а само светлина”, а „светлината е невидимият пясък в часовника на лятото”. Докато той изтича, отброявайки летливите като прашинки мигове, се случва първата, корабокруширала в детството любов, която понася на крилете си по-смелите към нови острови. Приятелството и вкоренените дълбоко във варовитите скали истории, които знае само Егейско море и неговите постоянни гости, като рибарите в любимата си крайбрежна таверна. А там – на острова на детството, приятелството и лятното случване, думите са толкова необходими, колкото и излишни, защото те просто прелитат. Думите на Александър Секулов са птици – неуловими и обичани от вятъра. Те носят светлина, която оставят да напомня за тях, преди да акостират в подножието на спомените. Иска ти се да ги уловиш и да ги задържиш, поне за малко, както светулките в буркан, но значеш, че скоро ще угаснат, пак както тях, пък и тяхната красота е в полета им. Защото са Божи лястовици, а „светлината е авантюра”, и защото приключението няма да е толкова ароматно, ако няма край и ако полъхът не развее аромата му… И ако не остане морският послевкус – споменът за него.

Не би било толкова сладко и ако няма надежда за ново начало. Това е предизвикателството, отправено към читателя. Александър Секулов оставя „вратата” на „Островът” отключена, поне до следващото лято, за да може някой вещ читател-писател да въвлече в ново приключение героите му. Интересно предизвикателство, но и доста рисковано, особено, ако се поеме пътят към него без необходимите съоръжения:

• • криле – за следване на попътния вятър
  • сребристи и златисти нишки – за вплитане във вантата на новата история (за да бъде наистина стабилна мачтата й!)
  • приключенски дух в здраво и с наситен слънчев загар тяло, умеещо да издържа много дълго време под вода
  • достатъчен запас от гръцки питки и сладкиши
  •  „Речник на морските термини”

  Аз с нетърпение бих дочакала следващото лято на Никола, Алекс и Армандо и се радвам, че Александър Секулов оставя за всеки случай ключ от вратата към него. Желая попътен вятър на думите, които ще бъдат запечатани в архивите на Вселената и тези на старите духове, също и в хрониките на балканската задруга.

  С благодарност към светулките…

http://letterophagy.wordpress.com/