Блогът на podigoto :: РЕЦЕНЗИЯ ЗА КНИГАТА " ИСТОРИЯ НА МИНИМАЛНАТА СЪПРОТИВА" В СПИСАНИЕ "СТРАНИЦА"

Татяна Ичевска Александър Секулов. История на минималната съпротива. Хронологичен роман в една колона. С., “Сиела”, 2008. Книгата на Александър Секулов “История на минималната съпротива” не се опитва да прави пророчества за бъдещето. От първата си страница тя по-скоро заговаря за и изговаря края – края на българската държава, дошъл не свише, като божие наказание, а като логично и неизбежно следствие от действията и поведението на управляващите и опозицията, на медиите и финансовите групировки у нас. Независимо от идеологическите различия помежду им, всички те еднакво ентусиазирано са се включили в извършването на една ужасна фалшификация, подменяйки България с нейния безобразен и обезобразен двойник. Нещо повече – съвместно са режисирали голямото “земетресение” в държавата, довело до унищожаването на целостта є, до взривяването на смисъла на нещата и думите. От всичко това в настоящето са останали парчета, отломки, загубили паметта си за някогашното единство. Оттук тръгва и усещането за тоталната (ни) ненормалност, проявяваща се във всичко и у всекиго: преобърнати и забравени са ценностите, отречени са всякакви правила и норми, хаосът е превърнат в същност на живота, свободата на словото се разбира като “свободно” (и безотговорно) изговаряне на лъжи и удобни политически тези, които приспиват съзнанието на народа, демокрацията е маска, под която се крие сковаващият контрол на властта. Но най-страшно от всичко е мълчанието, с което посрещаме поредния абсурд или гавра с човешкото достойнство, необяснимата ни готовност да се самоубием духовно. Неслучайно повтарящи се образи в книгата на Александър Секулов са тези на клетката, капана, концлагера, машината, калното блато, кочината, гноясалия организъм, мавзолея, които внушават представата за репресивнопогубващия потенциал на държавата, властта и нейните храненици. В така очертаната картина на настоящето обикновените хора са сведени до отпадъци (вж. сравненията им с фураж, тор, кал), превърнати са в “безмълвен хор” и(ли) “стадо”. Днес до нула е сведена раждаемостта на несъгласните, на цветните, на действените, т.е. липсва апострофиращият, разпитващият Глас. “Хронологичният роман” на Секулов, отгледан във вестникарската рубрика на пловдивския всекидневник “Марица” – “Под игото”, поражда неизбежни асоциации с Вазовия роман, показвайки как в настоящето бавно, но трайно се забравят онези идеологеми и символи, изграждали през годините националната ни (и личностна) идентичност. Днес лудостта е не сила, не белег на разкрепостяващия се български дух, а знак за болестната му деградация. Днес журналистиката ни не помни гласа на редактора Безпортев, яхнал пред очите на всички поробителя си, защото сама се е оказала яхната от властта, въвлечена в “кръвосмешение”, “екстремен секс” и “незаконен брак” с нея. Днес няма дори протестиращи луди, а само паметници на луди. Фрагментаризирането на нашия живот, фрагментаризирането на нацията води и до фрагментарност на описващия го повествователен модел. Книгата на Секулов ни кара да си припомним и мисълта на Константин Павлов, че за казването на страшните истини за злото в света е нужна не славеева песен, а грак. Според Секулов обаче в един напълно сбъркан свят, в какъвто се е превърнала държавата ни, гракът не е достатъчен, затова той се е изродил в ругатня – в “единственото средство за изразяване на гражданско отношение”. По признанието на автора неговият роман е своего рода остров – тук “вече извън времето, са събрани текстове от рубриката “Под игото”. Освен тази посока на мислене, трябва да кажем, че в първата част на книгата – “Записки от острова”, много активно се играе със семантиките на островното. От една страна, се създава представата, че държавата ни е екзотичен остров, където са събрани живите мъртви, на които страхът е изял душите. Нещо повече – текстовете провокират натрапчивото подозрение, че всички сме превърнати в участници в поредното безсмислено реалити, продуцирано от властта. От друга страна, ние сме заточени в собствената си държава – остров, откъдето напразно изпращаме нестигащи до никого сигнали за помощ. От трета страна, сред и след корабокрушението на държавата всеки сам си е станал остров. От четвърта – истинската България се е превърнала в приказна отвъдност, в недостижим за живите остров на щастието (и в земен рай единствено за мъртвите). В същото време обаче островът е изпитание на човешката способност за оцеляване. Сред океана от страсти, сред ужасяващия поток на настоящето ни съществуване все пак трябва да сеопитаме да достигнем и да съхраним острова в себе си, онова духовно пространство, в което ще съумеем да слепим началото и края на изпращаните ни от Господ телеграми. Тук е мястото да изразя личното си пристрастие към втората част на книгата “Далечните телеграми на Господ в провинцията”, в която настойчиво се изговаря необходимостта от това, да събудим паметта на сърцето си, да опазим границите на човешкото, да бъдем не хиксовете, а даденото в Божественото уравнение на любовта. Третата част – “Диктаторът и машината”, сумира вече изречените в първите две части истини, освобождавайки се от злободневността им, като изгражда образа на “лошите ученици”, успели да укрият от Машината своята способност да се вълнуват искрено. Плод на това вълнение е и поемата “Ернеста непоносимата”, вмъкната като отделно тяло в общия корпус на книгата. “История на минималната съпротива” е книга, която, говорейки за абсурдите на днешното ни съществуване, за неморалността и безумието в политическия и обществен живот, всъщност иска да ни накара да се намерим сред парчетата от рухнали ценности и смисли, да се опитаме да бъдем повече утрешни, отколкото реални.

Нагоре