Интервю на Александър Секулов за вестник "Новинар"
http://www.novinar.net/?act=news&act1=det&stat=right&sql=Mjk2MjszMg==&mater=Mjk2Mjs5OQ==&stat=right
 Новата ви книга „Малката светица и портокалите” е продължение на „Колекционер на изящни изречения”, която бе избрана за един от шестте най-добри романа за наградата „Вик” за 2008 година. Какво  не успяхте да разкажете, та се решихте на продължение?

Илюзия е да се мисли, че авторът разказва. Разказва езикът. В самият процес на разказване, вътре в самия език има толкова лабиринти, които те прелъстяват да се загубиш из тях. Понякога като един Одисей се завързваш за мачтата на първоначалното си намерение, друг път с благодарност губиш пътя. Но каквото и да се случва, читателят винаги усеща дали пъпната връв на пишещия със света е здрава, дали основанията му да пише са толкова валидни, както и умението  да диша. Бих определил автентичното писане като репортажно, а не като творческо. Описваш неща, които виждаш. Нима някой може да каже, че това, което виждаш във въобръжението си, не съществува? Аз не бих могъл! Идеята за равнопоставени паралелни светове около нас е животоспасяваща и уравновесяваща. И докато не си пребродил един свят, докато продължава да ти е интересно в него, продължаваш ида го описваш. После си измисляш друг.  

 Историята, която предлагате на читателите, е история за изчезването в любовта. Опасно ли е да ти се случи подобно нещо?

Опасно е да не ти се случи. Всъщност, книгата е изчезването във времето, но не и за изчезването на времето. За изкуството да помниш в мига на щастието. Онова помнене, което превръща мига в отделна вселена, на която, като Малък принц, се връщаш през годините, за да поливаш розата на необяснимото си щастие.

 Доколко символиката на пътуването във пространството прераства в символика на пътя към любовта, надеждата , смъртта  и красотата?

,Пътуването е състояние, а не изминаване на определено разстояние. Поразително е как повечето хора не разбират, че причините за всяка една раздяла по света, е в различната скорост на  телата – съпрузи, любовници, приятели, роднини. Ти си с един човек, когато с еднаква скорост и от една и съща начална точка преминавате през любовта, познанието, времето и живота. Раздялата настъпва не когато другият се е променил, а когато се е променила скоростта му на движение.  Затова най-хармоничната двойка в света са Одисей и Пенелопа – мъжът, който обикаля света физически, и жената, която го обикаля чрез мисълта за него. Разказът спира, когато и двамата престават да пътуват. Омир не счита за важно нищо друго извън пътя. Може би, защото щастието никога не е епично. А може би, защото щастието е нещо скучно за слушателите.

Какво означава да си автор на „изящен роман”?

Нищо повече от човек, който е слуга на занаята си.

 Каква е необходимостта днес от „изящни изречения”? За какво са ни нужни?

За първи път в историята си човечеството е потопено в толкова образи, което спестява на литературата описателно-познавателната функция и тя се връща към своите корени на  ритуално свързване с надредните, паралелните светове. С бога и божественото. Поради тази причина поетическото в епическите жанрове вече е толкова силно.

 Сравняват прозата ви с магическите книги на Маркес и Павич. Какво е мястото на магическото в живота на днешния човек?

Както емотиконите са патерици на емоционално сакатите, така и литературните етикети / определения, групирания, сепарета и т.н. / са инвалидни колички за словесно недъгавите.

 Художникът Атанас Хранов, познат от предишната ви книга като Високия вълшебник, е автор на фрагментите в книгата. Що за творчески тандем сте?

Явно методите ни на работа са едни и същи. Той напластява бои  и непрекъснато отмества хоризонта с един пласт напред, докато аз напластявам истории и разширявам лабиринта с още един коридор. Извън това живеем в широкия космос на провинцията, където освен далечни гледни точки, има и много време. Множество времена, в които да прихване, узрее и израстне стъбълцето на напълно случайните хрумвания, които имат за цел единствено да са красиви. Понякога една приятелска душа е най-прекия път към

самия себе си.

 Измислили сте едно от най-хубавите определения за Пловдив – „Град за завръщане”, слоугъна „ Емигрирай в Пловдив”, пишете книга „ За бавният град”. Какъв е този град?

Бавния град  е градът без време. Градът, в който можеш да живееш само когато си щастлив. После той си отива от теб, за да живеят и други хора в него. Град, след който можеш да опишеш всички други градове на света, без да се притесняваш, че ще сбъркаш, защото духовете на вечните градове си приличат. Град, който не само ни е дарил живот, но ни е подарил и време, за да му се радваме.

Това ли ви доведе до създаването на понятието „Бавна литература”?

Разликата между пролетариата и аристокрацията не е в парите, а във времето, което разполагат, за да ги изхарчат. В този смисъл "бързата литература" е пролетарска, а "бавната" - аристократична. Пролетариите обикновено търсят работа в столицата, аристократите - време в провинцията. Затова пролетариите са столичани, а аристократите - провинциалисти. За сметка на това столицата е временна, а провинцията - вечна. И ако в столицата прекосяваш пространството, без да оставаш във времето, то в провинцията оставаш във времето, без да мърдаш от мястото си.

Какво е състоянието на българската литература в момента?

Революционно. Особено в областта на прозата, на романовите конструкции. Както издателство „Жанет 45„ спаси българската поезия, така и издателство „Сиела” възроди българската проза. В последните три години не  само се появиха, но и се утвърдиха нови имена в българския роман и българската проза – Елена Алексиева, Емил Андреев, Захари Карабашлиев,Радослав Парушев, Богдан Русев, Недялко Славов, Васил Георгиев, Ясен Атанасов, Милена Фучеджиева, Владислав Тодоров. Книгите на българския автор не само са разнообразни жанрово, стилово и тематично, те вече са и успешно продавани. Може да се каже, че българските издателства вече са в началния период, когато се замислят  не само как да издават, но и как да създават български автори. Как да се грижат за тяхното развитие. Ролята на интернет за това демократизиране на литературния процес е абсолютно безспорна. Така че в момента имаме автори, имаме книги, имаме издателства, национални награди, дори разпространение има, но литературна критика – не.