Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.10.2009 10:28 - Рецензия на Силвия Петрова за "Малката светицза и портокалите" в LITCLUB
Автор: podigoto Категория: Новини   
Прочетен: 2437 Коментари: 0 Гласове:
2



http://www.litclub.com/library/kritika/silvia/prisustvia2.htm

Историите и изчезването

 

Силвия Петрова

 

         „Краят на разказа, размишляваше Бастиян,
винаги е задължителен и най-много да те вкара в затвора,
докато краят на историята те оставя на кръстопът
сред пустошта в тъмна нощ с всички възможни посоки подръка.”

 

 

         Книгата на Александър Секулов „Малката светица и портокалите“ e продължение на изящния му роман „Колекционер на любовни изречения“ (2007), който бе сред финалните шест на конкурса „Роман на годината“ на фондация ВИК за 2008 г. и има второ издание през същата година.
         Александър Секулов е роден през 1964 г. в Пловдив. Завършил е Българска филология в Пловдивския университет. Автор е на три стихосбирки: „Седмо небе“ (1988), „Високо, над далечината“ (1997), „Възхитително и леко“ (2003) в две издания и с награда „Пловдив“ за литература; на сборника есета „Майсторът и камъните“ (1996); книгата с фрагменти „Високите каменни хълмове“ (2006), както и публицистичната „История на минималната съпротива. Хронологичен роман в една колона“ (2008). Секулов е и журналист, автор на рубриката „Под игото“ на в. „Марица“, за която получава наградата „Пловдив“ за журналистика (1995). Носител е и на националните литературни отличия „Академика“ (1988), „Цветан Зангов“ (1985,1986 и 1987) и „Иван Николов“ (1998 и 2004).
         Художественото оформление на „Колекционер на любовни изречения“ и неговото продължение „Малката светица и портокалите“ е дело на художника Атанас Хранов (вероятно прототип на героя Наско Х.). Сред съвместните им проекти са и много изложби като „Малките светици на Валпарайсо“, София ( 2007) – тя предава чрез картини, записи и предмети историята на един от най-причудливите и неразрешени криминални случаи в края на 70-те години, чийто участници оживяват и в романа; също така „Плаващият град и мъжете от черен пипер“ за Министерство на външните работи – Празници на изкуствата „Аполония 2008“; както и колекциите от дигитално обработени отпечатъци на картини, текстове и ръчно изработени печати „Наско Х. Истории с ром, джинджифил, стафиди и мед“ (2005) и „Наско Х. Малките светици и мъжете от черен пипер“ (2007).
         Новата книга на Ал. Секулов е трудно податлива на жанрово определение. Текстът е фрагментарен, но и многопластов, има колажна структура, но и обединяващ сюжет. Стилът му е особен, мелодичен, отнесен, много изящен, напомнящ лирическо произведение, но същевременно ерудиран и постмодерно цитатен (присъстват препратки към митове, произведенията на Омир, Габриел Гарсия Маркес, Труман Капоти и др.). Авторът определя начина си на писане така: „За първи път в историята си човечеството е потопено в толкова образи, което спестява на литературата описателно-познавателната функция и тя се връща към своите корени на ритуално свързване с надредните, паралелните светове. С Бога и божественото.“
         Основен мотив в книгата е Любовта. Тя обединява различните събития и персонажи, които постоянно се смесват, объркват и преплитат до неузнаваемост. В последна сметка читателят остава в неведение коя история на кого се случва и кой коя история преживява.
         Ходът на времето в повествованието е сложен. Често има точни до крайност измерения и сякаш съществува само ако пунктуално и прецизно се отброява и отбелязва – „...през последните 37 години, 14 дни, 23 часа, 56 минути и 4 секунди от запознанството си с нея“, „На 16 септември 1973 г. на търг в Прага (...) След 29 години, 12 дни, 22 часа и 16 секунди...“, „...знам и защо те няма в последните 2 години, 13 дни и 34 часа, като за секундите определено нямам нерви“. Интересно е, че историите, независимо къде и кога се случват, гравитират около града Валпарайсо и датата 11 септември 1973 г. (точно там и тогава чилийският диктатор Пиночет извършва преврат и завзема властта). Но за текста важни и значещи са търсенето и намирането, началото и краят, присъствието и отсъствието, появата и изчезването на Любовта и нейните субекти/обекти. А те не се съобразяват с прозаичните факти, водят своя хронология и маркират пространствата със свои белези – там и тогава започват да се появяват единадесетте тела на Джордж Закариъс и да изчезва жената от дим, „лимонова тишина“, идваща от шкафа на Наско Х. или може би от портокаловите градини на манастира „Св. Габриела“, сгъстява въздуха над града, Мислейдис Гонзалес бяга от Матео, за да последва Джордж Хоразиус „в Европа и във вечната любов“, страниците на бележника с изчезващи любовни изречения свършват, а сестра Амалия излекува с допира на лимоновите си ръце и молитвите си раните на Иисус...
         Текстът се изгражда около началото и края на страстта, вечната и неосъществима любов, жените и мъжете, техните страхове, пътешествия и открития. Героите са постоянно влюбващи се, страстни натури, които вечността обърква и обижда с претенциите си, но неочакваният край ги изненадва и наранява. Те отдават чувствата и телата си на изкушенията, без излишни съмнения, но любовта и смъртта понякога се оказват еквивалентни. Сетивата им са провокирани изтънчено, но често и безапелационно от ароматите на черния пипер, лимоните, смокините, домашното сладко, дъжда, морето, от красивите отблясъци на среброто, от яркочервения цвят на маковете, от „настръхналата мекота на ореолите“ на глухарчетата, от статичното електричество на сатенените възглавнички...
         Морето, дъждът, реката, изобщо водата е символ на женското начало, с неговата тайнственост и неконтролируема сила, на които никой мъж не може да устои. Портокаловите градини, пътуването и откриването на острови, уловените ветрове, слънчевите лъчи, пречупени през диаманта, дневниците, правилно поставените препинателните знаци и напълно необходимите вещи, пък са подвластни на мъжа. В антагонизма между стихиите и окултуреното, хаоса и космоса става ясно, че андрогинното същество е невъзможно. Вместо него ни остава Любовта.
         Но Тя е незавършена, изчезваща, неподатлива на рамките в разказа. Димът – на падащите звезди, на смуглите жени, на вълшебните наргилета – е може би най-значещият елемент. Също като него текстът е ефирен, красив, извива се нагоре и рисува фигури с неясни очертания, които бавно изчезват. А в тях всеки може да припознае и добави нещо свое, но и нещо универсално.

 

 

---

 

   Александър Секулов. Малката светица и портокалите. Изд. „Сиела”. София, 2009

 



Тагове:   малката,   рецензия,


Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: podigoto
Категория: Новини
Прочетен: 549748
Постинги: 244
Коментари: 295
Гласове: 1205
Архив
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031