2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Прочетен: 3032 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 07.03.2011 19:03
Да се представя: казвам се Таня, не съм литературен критик, нито журналист. Аз съм консуматор на текстове. Последното звено в литературната хранителна верига - просто читател.
Почти не познавам Сашо. Той и книгите му ме намериха преди четири години и то така, както би могло да се случи само в някоя от неговите истории: внезапно, красиво и неслучайно. В една малка книжарница ми “сервираха” неговата “Малката светица и портокалите”. Когато се зачетох, разбрах какво точно ми е липсвало в т. нар. съвременната българска литература. Писах за това в блога си и един ден получих мейл от автора. И досега не ми е съвсем ясно какво намери в текста, който бях написала за книгата му, и честно казано бях леко шашната, когато ме покани да говоря за “Островът” тази вечер. Но както казах, около Сашо няма нищо случайно.
Не зная какво е било вашето детство и единственият остров, на който съм стъпвала е Великобритания. Обаче прекрасно си спомням един друг остров - Острова на детството и всичките щуротии, които правехме, докато живеехме на него, като деца разбира се.
В селото ми, на десетина километра от Пловдив нямаше дървени лодки, нито училище за гмуркане. Съмнявам, че въобще някой от живеещите там може да плува. Но и ние имахме нашите малки тайни, битки, победи и загуби. Когато в летните вечери крадяхме кибрит и картофи, палехме огън до близката горичка и пекохме картофите на фона на ордите комари и миризма на прясно окосена трева и кравешка тор, се чувствахме като слънчеви зайчета в очите на възрастните. Всички бяхме там и всяко наше лято бе поредното “красиво повторение на живота”. Добре ни беше там и точно като Николас, Армандо и Алекс се радвахме на щастливото си корабокрушение и не искахме никой да ни спасява. Животът все пак рано или късно те “спасява”.
Всъщност самият Сашо спасява. Спасителни са неговите малки хапки думички в стихосбирката “Карти и географии”. Спасителни като острови, пояси, глътки вода за всички в това огромно развълнувано море, в което сме. Там живеят всички онези красиви сутрини, плахи погледи, мързеливи следобеди, сладки аромати, изминати и неизминати пътища, които сме изпитали, изпитваме и ще продължаваме да изпитваме, въпреки набезите на делниците. Това е дневник на пътуващия, на номада, на онзи, който във всеки един момент знае какво да каже, за да осветли деня ви, на Човека отвъд, Човека извън. Най-хубавото е, че всичко, за което Сашо говори е реално и адски близо - Йонийско море съществува, островите в него също, черният сняг по комините на Париж също, както и жълтите пясъци на Мароко, зеленият дъжд на Балканите, площада в Сиена, Пловдив, слава богу, също е там. Всички тези места ни очакват, всички тези картини ни очакват и нямаме оправдание да избягаме от тях; нямаме оправдание да ги пропуснем.
Книгите на Сашо са вашият билет за бягство, и по-опитен водач от него едва ли ще намерите. Лично аз като следваща стъпка и като продължение на историята мисля да отскоча до истинския остров от книгата - Афитос.
Ако има време бих прочела и някои от любимите ми части от книгата:
В смрачения въздух литват лястовици - сякаш Господ е пощальон, разпилял черно-белите си телеграми.
Всички са тук в красивото повторение на живота. Дори да сме забравили някого , то той няма да закъснее да се появи; без обида ще ни кимне, а в очите му ще се насмешливо-щастливото: “Не може без мен, нали?”
Светлината е невидимият пясък в часовника на лятото. Вероятно за това най-голямата измислена мерна единица за пътуване в тъмния и пуст космос е светлинната година. И всяко лято, което пускаме в себе си със слънцето , ветровете и мириса на горещите треви, ни подарява светлинна година живот.
Момчетата едва дочакаха лятото, за да се гмурнат във възхитителното безвремие на приятелството.
Той едва ли ще разбере , че има острови, изплетени от светлина и сън, от лято и въздух, от илюзия и вълшебство; в малко години от живота си човек може да тръгне с крехката армада на копнежа към тяхното откриване; малцина са мъдри, за да разберат, че пътят е остров; после вечната вода на времето се затваря и връщането е невъзможно.
Споменът за острови, открити в невинните години, пътуват по вените като тромб светлина; като миньор, осветил с карбидна лампичка тъмните галерии на вените; като трептяща свещ от фенера на Господ, оставен на прага на небето, за да виждаш накъде отиваш.
Така из тетрадката на лятото се търкалят децата - букви, изплетени от светлина, сенки, вятър и семенца. Животът бавно ги срича, а прочетеното видимо му доставя наслада.
На небето Господ правеше хляб и както винаги през юли и август, бе забравил вратичката на пещта отворена.